Из живота на една млада учителка
Казват, че е хубаво да запазиш детето в себе си, но моето май е в прекалена доза. Наскоро пак бях направила някаква щура глупост, след което майка ми каза: “И на 90 години да станеш, пак ще си бъдеш същата!”. Някои хора узряват и помъдряват по-късно, но явно при други не се получава хич.
Винаги съм се чувствала по-млада, отколкото е физическата ми възраст. Още първата година, когато започнах работа като детска учителка, се чувствах като дете, заедно с децата. Играех на всичко с тях, с техните играчки, люлях се на люлките, скачах, бягах. А в занималнята се търкаля с тях по пода и се завирах под масичките им.
Един ден играехме на двора. Аз се пързалям с децата на пързалката. Точно когато бях най-горе и тъкмо щях да се спускам, видях че през портата на детската градина влизат няколко човека. Те ме забелязаха, но не ми обърнаха внимание. Изглежда ме бяха помислили за по-голямата сестра на някое от децата. За мен това беше добре дошло, защото важната делегация беше от ХЕИ и идваха на проверка в нашия обект. Беше срамота да разберат, че учителката се е покатерила на пързалката, ръкомаха и се кикоти. Така че аз се успокоих и продължих да лудувам из двора.
След малко от прозореца на кухнята се показа готвачката и ми извика: “Донеси ми моля те една китка магданоз!”. Имахме си екомагданоз, който отглеждахме в двора на детската градина. Аз изтичах до лехата, скъсах една шепа магданоз и хукнах да го дам на лелката. И как няма да хукна, като ми прекъсваха играта! Така засилена отварям вратата на сградата и… Не щеш ли точно в този момент шефът на ХЕИ пък излиза и аз се хвърлям право на врата му с магданоза. Смотолевих срамежливо едно “Извинете!” и изтичах в кухнята. Стана ми ужасно неудобно, но се опитах да се успокоя – К’во пък, той не ме познава, не знае коя съм, а и вече си тръгва, така че няма никакъв проблем!
Дойде време играта на двора да приключи и се прибрахме с децата в занималнята. Там започнах нещо да им разказвам, седнала на едно малко столче между тях, превита на кравайче, за да мога да достигна техния ръст. В този момент вратата се отвори и влезе… шефът на ХЕИ-то. Абе този какво прави още тука? Те не си ли тръгнаха?!
Той се поогледа. Погледът му мина няколко пъти покрай мен, но не го заинтригувах достатъчно. Накрая като забеляза, че сред децата аз съм най възрастния индивид, се обърна към мен с толкова ужасяващия въпрос: “Къде е учителката?”. Аз се вцепених. Гледах го така “умно”, сякаш ми е задал въпрос от квантовата теория и мълчах. Но шефът продължаваше да ме гледа въпросително и се наложи да отговарям. “Амиии… Аз съм!”. Той ме изгледа така изненадано, сякаш наистина е получил удивително правилен отговор по квантова теория. “Вие!!!???”.
Уффф… не ми се иска да обяснявам как се чувствах в онзи момент! И тъй като сякаш детето в мен все още не е пораснало, кой знае още какви изненади ме очакват занапред!
Автор Zlatna kotva
Ако искаш да се усмихнеш и на други подобни истории от тази категория, натисни тук.
Прекрасна и забавна история, поднесена по смешен и увлекателен начин 🙂 Благодаря!