Футболна мания

Наскоро станах свидетел на една тренировка по футбол за деца. Честно да ти кажа, беше ми по-интересна реакцията на треньора, отколкото самата игра.
Какво е “аут” го знам, но така и не ми стана ясно каква е тази “дай дълбочина”, нито пък разни други термини, които не запомних.

Правилата на играта не ми бяха ясни, затова и не можах да разбера какво толкова лошо правиха момчетата, когато им се развика треньора: “Абе, вие да не сте седнали да играете карти!”. Добре, че не се чуваха фрази от речника на Стоичков!

Да оставим репликите, ама се изумих от силата и енергията на треньора – два часа викане с такава сила, че ми се изпържи мозъка!  Е, вярно то и слънцето беше много силно, но пък дори и без слънце ефектът за мозъка ми щеше да бъде същия.

Ей, казвам ти, този човек наистина не спря да крещи! Как издържат децата на такъв терор, не ми е ясно. И се чудя дали всички треньори си водят обучението по този начин.

Спомням си едно време като играеха децата мач в махалата, нямаше нужда от треньори. И ми се струваше толкова лесно и просто. Гледах момчетата как ритат и се забавляват и страшно ми се искаше да ме вземат в отборите си. Е, да ама момичета не приемаха и аз само завиждах отстрани и крещях за агитка, когато имаше гол.

И ето, че един ден и аз станах участник в играта. Оказа се, че едно момче липсва и се съгласиха да ме включат в единия от отборите. Ееее… след толкова молби и агитки, най-после и аз станах футболист!

Само че момчетата не знаеха една важна подробност – аз си нямах никаква идея от правилата на футбола. За мен важното беше да се рита и да се вкара топката във вратата. И точно по този мой принцип започнах да играя.

Значи – бягам аз след топката заедно с другите и когато ми се отдаде възможност да се докопам до нея, прассс един ритник. Ама… накъдето ми видят очите. Няколко пъти изкарвах топката извън игрището. Съотборниците ми крещяха и ми се караха. Аз се чудех к’во пък толкова, не съм счупила нечий прозорец! Но когато вкарах два автогола, момчетата решиха да ме изхвърлят от играта.

Абе, добре, че не ме набиха, то малко оставаше. Излязох аз от терена, но те пак останаха с един играч по-малко. Направиха компромис и ме приеха пак, но като вратар.

Аз бях много щастлива. Заех важна поза на вратата и зачаках развитието на играта. И ето, че дойде моментът! Топката полетя към мен, но с такава сила, че аз се изплаших да не ме фрасне смъртоносно, затова прикрих главата си с ръце и се прегънах на два ката. Успях да избегна удара, но пък не опазих вратата. И сигурно се досещаш, че пак ме изритаха от терена.

И така безславно приключи футболната ми кариера.

Автор на текста Zlatna kotva

снимката е взета от
Деца играят вън* – Webcafe.bg