by Из живота на една щура учителка
Когато приключих със студентския живот (леле колко отдавна беше това!), ме назначиха като млад педагогически кадър в едно шуменско село. Селото беше съвсем малко. Толкова малко, че тогава не беше отбелязано на картата. Но пък край селото имаше много красиви местности, дори минерален извор. Често ходех на разходки и се възхищавах тамошните пейзажи.
Един ден реших да заведа на разходка и моите деца (от детската градина в която работех). Това бяха 25 хлапета на възраст от 3 до 6 години. Ентусиазмът ми зарази и тях и всички заедно бодро поехме към приключението. Но както се случва при всяко приключение, се натъкнахме на препятствие. Предния ден беше валял дъжд. Той беше причината да застанем пред едно голяяямо езеро, което беше широко от единия край на улицата до другия. Спрях четата си и започнах да измислям начин как безопасно да прекосим огромната локва. Забелязах, че точно покрай оградата на една къща имаше малка суха пътечка, по която можеше да преминем в индианска нишка. Обясних на децата, че трябва да се движат по един много близо до оградата като, внимават да не си потопят краката в локвата. Помислих си че са схванали идеята ми и им казах да тръгват. Но се оказа, че те са разбрали: “Преджапайте смело всички през калта!”. Няма да описвам как изглеждаха след “победеното” препятствие.
Наложи се да прекратим пътешествието и да се приберем обратно в детската градина. И там още от вратата “оплескахме пейзажа”. Докато стигнат до шкафчетата си, за да си събуят обувките, целият коридор беше украсен с кални малки стъпчици. Лелката като видя този натюрморт нададе такъв вик, сякаш вождът на хуните се приготвя за битка. Наложи се не само да почисти коридора, но и да събере всички малки обувчици и да ги измие, за да нямаме проблеми с родителите, когато дойдат да си приберат децата. Цял ден след това слушах колко безумна постъпка съм извършила.
Чувствах се толкова виновна, че няколко дена дори се страхувах да изведа децата на двора в детската градина да играят. Но след като голямото ми притеснение премина и слънцето беше изсушило всякакви локви из района, аз реших все пак да заведа децата на заплануваната разходка. Изкачихме се безпроблемно на едно малко хълмче, където играхме, бягахме, смяхме се и забавлението за всички беше на макс.
Дойде време да се прибираме. Групичката ни щастливо крачеше към селото. Преди да навлезем в самото село, трябваше да преминем през една полянка. По нея за щастие нямаше никакви локви. Но пък погледът ми попадна на нещо интересно, което реших, че може да се включи като допълнителна атракция към нашето пътешествие.
Насред полянката видях захвърлена една огромна бетонна тръба, дълга около 3 метра с диаметър около един метър. Казах на децата че ще е много скучно просто така да прекосим полянката. По-интересно ще бъде ако преминем през тунела. Хлапетата одобриха щурата ми идея и всички преминахме през тръбата, като през тунел. Това се оказа наистина много интересно, тъй като тръбата беше кръгла и минавайки през нея, беше трудно да пазим равновесие. Децата се опираха с две ръце по стените на тръбата.
Тръгнахме през селото към детската градина и аз бях много доволна, че този път приключението е приключило без произшествия. Но в един момент забелязах, че на някои от децата има черни петна по лицата и дрехите. Спрях групата и започнах старателно да оглеждам всички. И тогава установих, че положението е много криминално. Дланите на всички деца бяха изцапани със сажди. Това пък откъде се взе!!! Уффф… плеснах се по главата. Ами да!!! Имаше нещо, което видях, но не му бях обърнала достатъчно внимание. В бетонната тръба някой беше палил огън и цялата й вътрешност беше опушена. Тъй като децата се подпираха с ръце по стените на тръбата, те бяха избърсали саждите и сега дланите им бяха черни. Веднага казах всички да стоят с ръце разперени встрани и да не пипат нищо. Следващата заповед беше – влизаме в детската градина съвсем тихо и всички отиваме право в банята, за да си измием ръцете. По възможност без да ни усети лелката.
Децата изпълниха много старателно заповедите. Промъкнахме се като шпиони без да ни забележат. Аз си отдъхнах и за мен всичко беше приключило благополучно. Децата се наобядваха и легнаха да спят.
Дойде време след обяд да стават от сън и лелката отиде да сгъва чаршафчетата по леглата им. Е, тогава от спалнята се чу такъв вик, че и вождът на хуните би завидял на такъв рев. Изтичах да видя какво става и се ужасих от гледката! Всички възглавници бяха изцапани с черни сажди. Лелката беше с изцъклени очи и крещеше с пълен глас: ” Какво е това? Вчера сменях спалното бельо!”.
Отначало и и аз не разбрах какво е това, но после се досетих. Децата бяха високи около метър, точно толкова, колкото беше диаметърът на тръбата. Събрали са сажди не само с ръцете си, но и с главите си. Сигурна съм, че ако имаше възможност лелката би ме опердашила с голямо удоволствие.
В крайна сметка и това приключение не премина без проблеми. Дори нещо повече – получих забрана от лелката да извеждам децата извън двора на детската градина. Но така или иначе, договорът ми за работа в това село приключи и се преместих на друго място, където можех да продължа да правя щуротии.
Автор Zlatna kotva
Ако искаш да се усмихнеш и на други подобни истории от тази категория, натисни тук.
