28.10.2021

Пръчката Веска

Една детска история

В някои семейства, където има две или повече деца, често между тях има спорове, бой и сълзи. Е, сигурно има и такива братя и сестри, които се обичат безкрайно много и никога нямат противоречия помежду си. Ама все пак си мисля, че такива са рядкост.

Аз съм само дете. Нямам братя и сестри. Като бях малка мечтаех да имам батко. Но тъй като съм се родила първа, ме задоволяваше мисълта, че все пак мога да си имам и братче. Случвало се е родителите ми да ми кажат, че имат някаква изненада за мен и аз да извикам във възторг: “Ще си имам братче!?”. Но пък от друга страна, когато например ми купеха шоколад, се радвах, че няма с кого да го деля. И все пак разсъждавах, че друго щеше да бъде ако си имах батко или братче.

И най-вероятно заради тази моя голяма мечта – да не съм сама, си бях направила една кукла. Чакайте сега, “кукла” е много силно казано. Да не си помислите, че съм си направила парцалена кукла или някакво плашило? Моята кукла беше една… ПРЪЧКА. Да, да, една съвсем обикновена пръчка от някакво си там дърво, дълга около метър и двайсет. Най-вероятно от липа, защото на нашата улица има само липи. Обаче това все пак не беше съвсем обикновена пръчка. На върха на пръчката бях залепила с левкопласт коса от царевица.

Сега си мисля как пък не ми беше дошло на ума да нарисувам на пръчката очи, нос и уста, та поне малко да прилича на човек. Но за мен моята кукла беше направо съвършена! Дори й бях измислила и име. Казваше се Веска. Навсякъде ходех с нея и я запознах с момичетата от махалата. Те удивителни лесно я приеха като част от компанията ни. Никой не се присмиваше, говореха за нея като за жив човек и дори понякога разговаряха с нея. Веска беше неотлъчно с нас.

Обикновено ние момичетата играехме заедно с момчетата. Но имаше моменти, когато между двата лагера се усещаше напрежение. Дори си спомням, че след един дъжд, на улицата се беше образувала кална локва и точно тогава се разяри яростна битка, като мунициите естествено бяха топки от кал.

Та един ден на момчетата им беше хрумнала поредната гадорийка, с която да се заяждат с нас. Бяха начертали с тебешир една черта на асфалта от единия край на тротоара, до другия. Казаха, че това е гранична зона и зад чертата е момчешката територия. И на което от момичетата се наложеше премине през границата, трябваше да си показва паспорта. Горко на ония момичета, които живееха зад чертата! Интересното беше, че когато момчетата трябваше да минат през границата, за да навлязат в момичешката територия, не им беше нужно да имат паспорти. Това си беше жива дискриминация, ама ние тогава не го осъзнавахме.

Та за паспортите… Сигурно на някое от момчетата родителите са пътували в чужбина и то е разбрало че там се ходи с паспорт. Ние нямахме никаква представа какво точно е паспорт и откъде трябва да го вземем, но след като “граничарите” ни обясниха, че на паспорта трябва да пише нашето име всичко ни стана ясно.

Събрах у нас всички момичета и много старателно на листче хартия всяка написа трите си имена. Документите ни бяха съвсем изрядни! Вече можехме да ходим от единия край на улицата до другия без проблем. Точно когато всички доволни тръгнахме да излизаме от вкъщи, аз се сетих… Чакайте! Каква беля щеше да стане! Ами Веска няма паспорт! Върнахме се обратно и направихме документ и на нашата нова приятелка. Е, сега вече щяха да бъдат избегнати всякакви проблемни ситуации.

И за да изпробваме как действат новите ни документи, цялата група момичета, заедно с Веска разбира се, тръгнахме към края на улицата, като естествено трябваше да минем през “границата”. Бяхме наежени и важни, също като млад шофьор, който с нетърпение чака за пръв път да го спрат полицаи за проверка.

Момчетата забелязаха че сме се запътили към тяхната територия и веднага всички се скупчиха на тебеширената черта. Явно не бяха сигурни, че сме разбрали инструкциите за преминаване на границата и искаха да проверят доколко сме се справили. Ние на свой ред достойно и гордо показахме паспортите си. Момчетата съвсем катаджийски вземаха всяко едно листче и поклащаха глави: Дааа… Ивелина, Диди, и другото Диди, Таня, Ралица, Миглена…

Стигнаха и до мен. Аз естествено носех паспорта и на Веска. Подадох ги и двата. Момчетата се опулиха и започнаха да разглеждат хартийките. Каква е тази Веска??? Ето я!!! И посочих пръчката така, сякаш исках да им кажа: Абе вие слепи ли сте?! Нашите граничари съвсем се слисаха – К’ви са тия дивотии?! Момичетата задружно се нахвърлихме върху тях – Това е приятелката ни Веска, тя е с нас и освен това си има паспорт!

Почти се стигна до бой. Ако някой гледаше отстрани, с право можеше да възкликне – О, Шипка… Накрая момичешката група, заедно с Веска победоносно преминахме границата, отидохме до края на улицата и много демонстративно се върнахме обратно на наша територия.

Та, замислете се – и във вашия живот една съвсем обикновена “пръчка” може да ви бъде приятел, стига да я погледнете с уважение и разбиране.

Автор Zlatna kotva

Ако искаш да се усмихнеш и на други подобни истории от тази категория, натисни тук.

+3

zlatnakotva

"Зная в Кого съм повярвал!" - 2Тимотей 1:12

View all posts by zlatnakotva →

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *