Поредната дилема

Онази нощ бе много тъмна. Беше тъмно в душата ми. Беше тъмно в съзнанието ми. Беше тъмно и бъдещето.

Когато сутринта се събудих и нахлузих изтънялата риза на желанието ми да живея, ми се искаше да изкрещя. После си зададох логичния въпрос: “А на кого ще крещя?”. Може би на мъката, на болката, на отчаянието, на самотата…

О, самотата… А не е ли точно тя понякога онзи неподозиран лечител, който изцелява болката, наречена безнадеждност?

Преди години ми беше попаднала следната сентенция: “Самотата е щастие, самотата е общуване с истината!”. Записах си я на лист и я поставих на видно място. След време ми се стори, че това е глупаво и нелогично твърдение и захвърлих листа.

Но сега, носейки в шепи болката, си припомних някогашната сентенция. Разгърнах свитъка на живота си, зарових се в щедро разсипаните спомени и плахо си пожелах точно самотата да е моят лек.

Все още съм наметната зиморничаво с шала на размислите и водя битка с вечното “за” или “против”. Припомням си тъмнината на онази нощ и в крайна сметка ми се иска да приема за мой спътник самотата.

Времето ще покаже дали ще съм победител или ще плащам в едри банкноти за решението си.

Усещам леко разочарование от себе си, защото сребърните нишки се спускат по раменете и челото ми, а аз все още се лутам, търсейки правилния избор.

Автор на текста Zlatna kotva

Ако това ти е харесало и искаш да видиш още, можеш да посетиш категорията “Подарена мъдрост”, като натиснеш тук.