by Абе, право да ти кажа, много ми е мъчно за онова време. Онова обикновеното време, когато беше лесно и просто да се живее. Когато една обикновена вафла струваше само пет стотинки, а локумът и сладоледът бяха само по един вид.
Помня като малки как играехме всички деца в махалата, събрани задружни и весели. Е, можеше и да се зборичкаме, да се скараме и да се позбием, ама бързо ни минаваше. Сега да те е страх да кажеш на някой нещо, че току виж си го засегнал и те е осъдил заради това, че си му нарушил личното пространство.
Липсват ми онези моменти в които играехме до насита навън и когато усетим че сме огладнели, тичаме вкъщи да намажем филия с олио и шарена сол и се връщаме да изядем заедно филиите. А после играта продължава.
Когато пък исках да се видя с приятеля ми, който живее през две улици от нас, яхвах колелото и отивах до тях, само за да го попитам: “Ей, искаш ли следобед да ходим на кино?”.
А сега е съвсем друго. Не отивам при него с колелото, ами с колата, защото той живее “толкова далече” или му се обаждам по телефона. По онзи модерния телефон, дето е като плочка и не знаеш къде да натиснеш защото няма бутонче. И като звънна на приятеля си, понякога ми се обажда някаква непозната дама, която ми обяснява, че някой си Виваком щял да му предаде че аз съм го търсил. Шантава работа!
Преди получавахме писма по пощата. Спомням си с какво нетърпение чаках да надникна в пощенската кутия и да видя дали там има плик.
Сега дори и не пишем, просто си пращаме едно облещено емотиконче и иди разбери какво иска да ти каже с него онзи отсреща.
Абе, наистина ми е мъчно за онези дни! Сякаш в момента са толкова актуални думите на песента от филма “Таралежите се раждат без бодли”: “Всичко е толкова честно и просто, чудно защо и кога толкова сложен и пълен с въпроси някои правят света.”
автор на текста Zlatna kotva
Даа. Прекрасно иначе!