by Една смешна и не много смешна случка
Нормално е човек да мине през някакъв тежък период от живота си. При някои хора тези периоди са по-дълги или по тежки. За други може да се каже че са галеници на съдбата и при тях сякаш нещата минават по-леко. Ситуациите са различни. И всеки по различен начин преодолява тези трудности, независимо колко са тежки.
Бях на 27 години когато за пръв път трябваше да премина през една от силните бури на живота си. Ако нещо подобно би ме сполетяло сега, вече знам как да се преборя с живота. Но тогава бях толкова отчаяна и безпомощна, че за мен единственото разрешение на проблема беше… да отида в манастир и да стана монахиня.
Сега, гледайки назад, всичко това ми се струва толкова смешно и абсурдно, че искам да го споделя с вас.
Дълго обмислях и преценявах нещата около заминаването ми в манастира и най-после моментът дойде. Помолих мои познати да ме закарат с колата си до манастира в Арбанаси. За мен беше толкова вълнуващо! Сърцето ми биеше лудо и по пътя постоянно оглеждах местността, за да мога по-скоро да видя манастира, към който съм тръгнала. Най-после стигнахме до него. Нивото на вълнението ми се покачи.
Влязох в двора на манастира и започнах да оглеждам. Да, значи тук ще протече част от живота ми! Видях как през двора преминаха трима мъже облечени в черно. Не ми направи особено впечатление. Все пак сме в манастир и е нормално тук да има свещеници. Вървях напред и продължавах да оглеждам изпитателно обстановката.
По едно време до мен се приближи мъж в черно расо. Попита ме защо съм тук. Ето го моментът! Казах му че искам да остана тук и да живея в манастира. Той ме погледна така сякаш се чудеше дали не се подигравам с него. Само след миг разбрах какво означава този негов поглед. Човекът каза: “Ама това е мъжки манастир. Тук има само мъже монаси.”
Стига, бе! Къде се бях набутала! Стана ми едновременно смешно и неудобно – исках да стана монахиня в мъжки манастир. Смутих се и в първия момент не знаех какво да кажа. Но после се окопитих и попитах дали няма и женска част в манастира където има монахини. И се оказа че отново съм изтърсила глупост – в мъжкия манастир да има определена част и за монахини! Добре, че свещеникът беше учтив и любезен, та не ми се ядоса много. Обясни ми, че женският манастир е от другата страна на шосето, на отсрещния хълм.
Поехме с колата по посочената посока и скоро открихме това, което търсех. Влязох през портата и бях приятно изненадана. Ето, това вече наистина приличаше на женски манастир. Имаше много цветя и беше толкова красиво! Дори близо до портата имаше едно кокетно кладенче и около него място за сядане. Ето тук може да се изкара удобно и приятно, далеч от гадостите на живота!
Скоро при мен дойде свещеника. Много съобразително първо попитах дали наистина това е женския манастир. След като се убедих че съм на правилното място, обясних защо съм дошла. Свещеникът ми се зарадва и започна да ме развежда и да ми показва всичко. Показа ми къде са стаите на монахините. После ме заведе в кухнята. Там 5-6 баби на около 70 години приготвяха обяда. Оказа се, че това са всичките монахини от целия манастир. Разочарованието ми беше огромно! Освен това въобще не приличаха на монахини. Бяха облечени със съвсем обикновени дрехи, с които се обличат бабите във всяко едно село. Аз си представях нещо съвсем друго!
Започнах да задавам въпроси и да разпитвам свещеника за нещата които ме вълнуваха. Попитах го дали е разрешено монахините да излизат от манастира и да ходят до града. Той ми отговори че само главната игуменка ходи веднъж в седмицата да пазарува потребното за манастира. И ако аз искам нещо, мога да й поръчам да ми го купи. Ужас!!!
Освен това ми обясни и как протича денят в манастира. Става се в 5 часа. Има литургия и след това всички отиват на полето. Свещеникът с нескрита гордост заяви че тази земя е собственост на манастира. Там монахините засяват и отглеждат плодове и зеленчуци за местна консумация. Връщат се и пак има литургия. След обяда има почивка. Вечерта отново има литургия и всички си лягат в 21 часа.
Няма да скрия, че този график никак не ми допадна. Веднага разбрах че на това място няма да издържа дълго. Затова попитах – ако след време реша да напусна манастира и да се прибера у дома, това разрешено ли е. Е, тогава свещеникът много се ядоса и ми каза, че ако имам намерение да си ходя, по-добре въобще да не постъпвам в манастира. Обърна ми гръб и си тръгна, оставяйки ме да обмислям съдбата си.
Не се наложи да обмислям дълго. Метнах се в колата и казах на моите приятели, че достатъчно добре съм разгледала археологическата забележителност на страната ни и можем вече да се прибираме.
Тогава научих урока, че проблемите трябва да се решават по друг начин, а не по най-лесния – да избягаш от действителността и да си заровиш главата в пясъка.
Автор Zlatna kotva
Ако искаш да се усмихнеш и на други подобни истории от тази категория, натисни тук.
