28.11.2021

Коте без паспорт

Весела историйка от 
живота на една учителка

Обичате ли да ходите на гости? А да получавате подаръци? Мисля, че са много малко хората, които не обичат тези неща. Позволете ми да ви разкажа как ми се случиха и двете неща наведнъж.

Бях учителка в едно малко шуменско село. Сигурно на всеки му е ясно че в едно малко село не се случват много интересни неща. Скуката ми тежеше, затова често ходех на гости. Имах няколко приятели в Шумен. Един ден след работа отидох на гости на една приятелка в града. Още с влизането ми разбрах, че нещо я тревожи и е много притеснена. Само след няколко минути вече знаех повода за притеснението й. Подари ли са й едно малко котенце, но родителите й не били възхитени от идеята да имат домашен любимец и й казали, че когато се приберат в къщи, ако котето е още там, ще го изхвърлят през терасата. Приятелката ми галеше малкото пухкаво същество и се разплака – “Какво да го правя?”.

А то наистина беше истинско сладурче! Едно такова мъничко, можеше да се събере в двете ми шепи. Представих си как ще лети с разперени крачета и настръхнала опашка от терасата. Стана ми жал за котето и реших да го взема. Така че хем отидох на гости, хем получих подарък – двойно удоволствие! До тогава като домашен любимец бях имала декоративни рибки, хамстер, таралеж, зайче, дори гълъб. В последствие имах и две кучета (не наведнъж). Но коте за първи път щях да имам.

И такааа… Сдобих се с нов домашен любимец и реших да си тръгвам след приятното гостуване. Но възникна проблем – как ще занеса котето на село, където беше квартирата ми? Не става да го влача с каишка като куче. В скута ми едва ли ще се задържи за дълго. И тогава решихме да го сложим в една найлонова торбичка и да го нося като багаж. Речено-сторено. Приятелката ми ми даде една найлонова торбичка, сложихме котето вътре и аз си тръгнах доволна. Но за моя изненада бях доволна само докато излязох от апартамента й. Пробвайте да носите някога котка в найлонова торбичка!

От Шумен до селото, където работех се пътуваше с влак. Беше голямо напрежение да отида до гарата с подвижния си багаж в торбичката. Качих се във влака. Имаше свободно купе и аз спокойно седнах. Извадих стресираната животинка от шумолящия й затвор. Гушнах котето, помилвах го, порадвах му се и го сложих да легне до мен на седалката. То се сви кротко до мен и заспа. Това ме накара да си помисля, че вече проблемите с пренасянето на котето са приключили.

Е да, ама не! В един момент вратата на купето рязко се отвори и се показа един грамаден кондуктор, който каза със силен глас:”Карти и билети за проверка, моля!”. От трясъка на вратата и от гласът му, котето се стресна и повдигна глава за да види какво е това чудовище, което се появи изневиделица. Кондукторът веднага забеляза, че зад мен се подават две ушенца и две уплашени очички. “А имате котка?!”. А аз:”Ами да!”. Той: “А тази котка има ли паспорт?”. От неговия въпрос в ума ми веднага възникна друг въпрос: “А, стига бе, к’ъв паспорт???”. За пръв път чувах, че и животните имали паспорти! Отговорих изненадана: “Амиии… не!”. Кондукторът беше безжалостен: “В такъв случай трябва да ви глобя!”. К’во??? Сега пък глоба! Попитах го дали не мога да купя билет и за котето. Той отговори че не е нужен билет, а паспорт. Усетих, че работата става много дебела и наистина ще трябва да плащам глоба. Тогава плахо попитах: “А колко е глобата?”. Чичкото каза, че ще провери в наръчника. И замина.

През това време аз извадих портмонето си. Видях, че там има 12 лева и се чудех дали ще ми стигнат да платя глобата си. След малко кондукторът дойде с една книга под мишница. Разгърна я, запрелисти я и започна да гледа в нея така неграмотно, сякаш там беше написано нещо на китайски. След дълго взиране каза: “Абе, я повдигнете тази котка да я видя колко е голяма!”. Аз хванах котето и го вдигнах нагоре. То безпомощно започна да рита с крачета. Кондукторът възкликна: “Ама то не било котка, ами коте! Абе, хайде този път ще ти се размине без глобата, но ако трябва да го превозваш пак с влак или автобус, животното трябва да има паспорт!”. Отдъхнах си! Останах си с 12-те лв в портмонето.

Няма нужда да обяснявам, че когато слязох от влака в селото, от гарата до квартирата ми отново трябваше котето да бъде в торбичката. Горкото животинче! Повярвайте ми мъчеше се то, мъчех се и аз!

След като вече си пристигна у дома, беше редно котето да си има и име. Нямах нужда от дълго обмисляне. Бързо реших, че домашния ми любимец ще се казва Бенджи. Все още в съзнанието ми витаеше от недалечното тогава минало филмът “Бенджи, Закс и звездният принц”.

Не можех да се нарадвам на малкото сладурче и още на другия ден се похвалих на децата ми в детската градина, където работех, че си имам един малък Бенджи унас. Повечето от децата проявиха голям любопитство и след като моето работно време свърши, имаше навалица от дечурлига в двора на квартирата ми, за да се запознаят с прословутото коте. Надпреварваха се да го гушкат и мачкат, а моят Бенджи получи такъв стрес, че сигурно имаше нужда от лечение при психолог.

Някои от децата продължиха да идват всеки ден у нас, за да си играят с котето и така то свикна да получава голямо внимание и обич. Вече си отглеждах един малък, сладък, пухкав глезльо.

Не след дълго дойде време за лятната ваканция. С нея дойде и големият проблем – какво да правя с Бенджи и как да го оставя цяло лято на село без грижи. Нямах друг избор, трябваше да го взема със себе си у дома. А това означаваше, че пак трябваше да се вози във влак.

Този път бях вече подготвена за законите и наредбите в БДЖ – Бенджи трябва да има паспорт. Мислех си, че е проста работа. Отидох при фелдшера в селото и го помолих да ми даде паспорт за котето ми. Той с голямо възмущение и обида ми каза, че е хуманен лекар, а паспорти на животни издават ветеринарите. В селото нямаше ветеринар, а аз трябваше да пътувам само след два дни. Стана ми пределно ясно, че Бенджи отново ще пътува нелегално. За да избегна глобата, трябваше котето да стане невидимо.

След дълго мислене намерих изход. Направих “колетче” от едно малко кашонче. Пробих дупчици, за да може да влиза вътре въздух и сложих Бенджи в кашончето. Поръчах му да бъде тих и мирен и поехме на път.

Всичко мина като по ноти. Дойде кондукторът. Видя, че около мен има нареден багаж, но не зададе никакви въпроси. Аз съвсем културно и уж спокойно си подадох билета. Напрежението приключи и вече можех облекчено да си отдъхна.

Влакът пристигна в моя град късно през нощта. Родителите ми вече спяха. Започнах да се чудя къде да оставя Бенджи и прецених, че най-подходящото място е в кухнята. Много предвидливо затворих всички шкафове и чекмеджета и прибрах всякаква храна. Легнах спокойна, защото пътуването приключи и ние с Бенджи си бяхме у дома.

Но на сутринта ме събуди едно силно стръскане по рамото. Отворих очи и видях майка ми надвесена уплашено над мен. “Ти ли остави едно коте в кухнята?”. Уфффф, това ли било! “Да, това е котето ми Бенджи!”. Завъртях се на другата страна в леглото с намерение да си продължа съня. Но майка ми възбудено започна да разказва: “Абе, влизам аз в кухнята, а там на леглото беше палтото на баща ти. И изведнъж забелязвам, че от палтото му ме гледат две очи. Направо ми се взе акъла!!!”.

Стана ми смешно. Мина ми съня и отидох да представя на родителите си новия член на семейството ни. Много бързо Бенджи стана любимец и на децата от квартала. Но само около две седмици след пристигането ни, дойде у дома едно дете и каза разтревожено: “Пък да знаеш един чичко взе Бенджи!”. “Как така го взе???”. “Ами така – каза му: Писи, писи! Бенджи отиде при него, той го взе и си замина без да го остави!”.

Котето беше много общително. Отиваше си при всеки, който искаше да му се порадва. Човекът се е възползвал от това и го е взел. Стана ми мъчно, че останах без Бенджи, но си пожелах хората, при които е отишъл да се грижат добре за него.

Автор на текста Zlatna kotva

Снимката е взета от интернет

Ако искаш да се усмихнеш и на други подобни истории от тази категория, натисни тук.

+4

zlatnakotva

"Зная в Кого съм повярвал!" - 2Тимотей 1:12

View all posts by zlatnakotva →

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *